Легенди и митове

Легенди и митове взети от страницата на Община Малко Търново - http://visitmalkotarnovo.net/

 

ИМЕТО СТРАНДЖА

Съвременният топоним «Странджа» според проф. Александър Фол е най-вероятно одриски по произход. В него се съдържа Тонзос, старото име на Тунджа, която извира под връх Ботев в Стара планина, протича през Казанлъшкото поле (по определението на Г. Китов «Долината на тракийските царе») и при Кабиле край Ямбол завива направо на юг. Артерията Тонзос – Хеброс (Тонзос – Марис, както се казва на тракийски) е възлова за Одриската държава. Тра-Тонзос (Tra-Tonzos) е форма за обозначаване на района на изток, отвъд реката. Тра-Тонзос ? Транзос ? Транзас ? Странза при българизацията и грецизацията с начална «с», при турцизацията ? Истранджа. Така че Странджа може да означава от одриска гледна точка на изток от Тонзос, т.е. към черноморския бряг. Зоната Тра-Тонзос е огромна – от Бургаския залив до северния бряг на Мраморно море при Перинт, и на югоизток до Деркос, езерото в т.нар. Делта над Босфора. Този регион е обособен военно-политически по времето на самите одриси и Ксенофонт говори за него в своя "Анабазис". По-късно територията е оформена като стратегията Астикe.

Още един топоним се отнася вероятно за Странджа: Салмидесoс - име-легенда. Налице е комбинация между индоевропейското – hydessos (вода, воден, селище на вода – ср. Одесос, дн. Варна) и тракийската глоса Zalmos, засвидетелствана в 3 в. сл. Хр. у Порфирий. Тя стои в името на Залмоксис, на гетския бог, цар, жрец, учител, и се тълкува по различни начини, включително и като "меча кожа", с която роденият на север Залмоксис бил увит. Залмoс е "връх, защита, шлем, височина", т.е., отнесено към Странджа, придава на Zalm-hydessos значението "планината и морето", "планина при морето".

Оказва се, че Салмидесoс не е тайнствена дума, а едно от древните назовавания на днешна Странджа. Салмидесoс е част от древна Колхида, откъснала се много преди времето, в което митичния Финей и аргонавтите търсят Златното руно. Финей е тракийски цар-жрец и прорицател от Салмидесoс. Орейтия, дъщеря на атинския цар Ерехтей, била отвлечена от бога на северния вятър Борей и пренесена между странджанските хълмове при река Ергинес. Тук тя родила Зетес и Калаис, които взели участие в похода на кораба "Арго". Тяхна сестра е бореадата Клеопатра, която станала жена на Финей и родила Тин, на когото била наречена областта Тиниада. Така Клеопатра станала прамайка на племето тини, обитавало и района на днешното Малко Търново.

Според един от най-големите изследователи на Странджа, Георги Попаянов, името на планината носи старобългарския корен «стран», т.е. остранена, затворена.

Друго едно предположение твърди, че при идването си в нашите земи, османлиите са възприели старото българско название на областта – Стражица, прибавяйки турската наставка «джа». Турците я наричат Истранджа. Неслучайно е била наименована с името Стражица (или старобългарското Страньц) – в смисъл на гранична земя.

Тълкуването на всяко от имената на Странджа дава възможност за по-дълбоко вникване в духа на тази магична планина. Наричана през вековете Тратонзос, Салмидесос, Монс Астикус, Хемимонт, Парория, тя и до днес съхранява следите от няколко цивилизации и продължава да бъде и връзка, и кръстопът и граница на два континента.

 

ХАСЕКИЯТА

В Странджа широко разпространена и до днес е легендата за обособяването на привилегирована област през Османското робство. Събитията ни изпращат в първите години от завладяването на България. Когато султан Мурад превземал странджанските селища, обсадил и черноморската крепост Урдовиза. Нейната владетелка, царица Мария, (в друга версия красивата болярка Стана Урдовиза), решила да я предаде, при условие че султанът й подари толкова села от съседната околност, колкото един бързоход конник ще може да заобиколи за един ден. Конникът обиколил 17 села, които били подарени на царицата като "царска земя", или Хасекия – от "хас" – чисто, свободно от данъци и "яка" – земя. Земята била освободена от всички данъци, освен димнина.

С тази легенда е свързано името Атлиман (Конски залив) на залива северно от Китен, където конникът и конят, според легендата, умрели, изтощени от изнурителното препускане.

Съществува предположение, че султанският ферман, даващ привилегии на населението в Хасекията, бива унищожен през 1845 година, при убийството на последния му пазител Хаджи Стоян от с. Звездец.

 

ПЕЩЕРА-СВЕТИЛИЩЕ"СВЕТА МАРИНА"

Досега в Странджа са известни две пещери на Св. Марина – Сливаровската и Стоиловската. Водата, която капе в тях, е възприета за аязма. Пещерата край Сливарово представлява най-големият култов център на светицата в Югоизточна Тракия, привличал поклонници чак от Истанбул. Легенда разказва, че Сливаровската аязма на Св. Марина била открита от пастир на стадо крави, сред които имало и един сляп бик. Поровил той с глава в извора и прогледнал. Оттогава хората разбрали, че това е лековитото аязмо на Св. Марина.

Денят на светицата (30 юли ст. стил, 17 юли н.ст.), е голям празник за младежите и девойките в предбрачна възраст, заради това се нарича в Странджа "лефтерски панагир". Празникът на Св. Марина е нощен. Край нейните пещери и манастирчета поклонници правят трапези. Преспиват до пещерата с надежда за изцеление или за сън-знамение, в очакване на знак от светицата какво да сторят, че да облекчат страданията си. Всъщност, престояването в пещера с цел лечение е символична смърт и ново раждане – така болестта остава в миналото.

След построяването на граничните съоръжения, пещерата на Св. Марина остава зад тях и почитащите я поклонници започват да посещават едноименното аязмо в с. Граматиково.

Свещените места на светицата представляват комплекси от манастирче, лечебен извор (аязмо), дърво (или няколко дървета) за окачване на дрехи или части от тях на болните. Тези свещени комплекси се намират извън селищата, в ниски, усойни местности, най-често в дол при река. Всъщност отиването към свещените места на светицата е продължително слизане надолу.

Марина е живяла през ІІІ век, в Антиохия – град, основан от Александър Македонски около 300 г.пр. н.е. Дъщеря на езически жрец, тя отрано остава без майка. Приема Христовата вяра на 12-годишна възраст. Тъкмо навлязла в 16-та си година, я среща управителя на източните римски провинции Олибрий, който, поразен от хубостта й, я иска за жена. Тя не скрива, че е християнска и заявява, че неин единствен жених е Христос. Веднага е задържана и изправена на съд. Подложена е на нечовешки мъчения: приковавана към дърво и отново измъчвана, като раните й били опалвани с огън. Понеже непрекъснато се молела Богу да я дари със Свето кръщение, била вързана и хвърлена в голяма каца с вода. Оковите й като по чудо падат и тя, изправена във водата, запява хвалебствени песни към Бога. Накрая управителят заповядва да бъде посечена с меч извън града.

Св. Марина често е изобразявана като победителка на дявола, причинител на злото – може би като отглас на легендата, че убива дракона-изкусител, като с кръстен знак се избавя от търбуха му.

Светицата посещава сънищата на хора, които вярват в нея, пророкува или дава съвети какво да се направи, за да се спасят вярващите от болести и нещастия.

 

ЦАР РЕЗОС

Античната легенда за цар Резос е разказвана от Омир, Пиндар, Псевдоеврипид, а през ІІІ век е записана от Филострат. Според тази легенда Резос е митичен цар на Едоните – тракийско племе от района на югозападна Тракия. Той е син на речния бог Стримон и на музата Евтерпе и е участвал в Троянската война. Успял да овладее и укроти свръхестествени коне, по-бели от сняг и бързоноги като вихър. Конете можели сами да решат изхода от войната, ако им позволели да пият вода от река Скамандър (дн. р. Мендерес в Турция). Резос се отличавал от смъртните хора, защото, според думите на майка му, щял да продължи да живее и след смъртта си в пещерите като "антроподемон" (мъртвец, който не се е разложил с години, "вампирясал", защото очевидно земята не иска да го приеме). Филострат го знаел като божество на бесите – отглеждал коне, бил въоръжен като войник и се занимавал с лов, при това "и глиганите, и сърните, и каквито животни имало, се принасяли в жертва, без да ги връзват, и сами се подлагали на ножа". След смъртта му животните сами идвали в хероона му, за да се принасят доброволно в жертва.

Според мито-ритуалните значения, ловът се схваща като инициационно и посветително изпитание – връщане от природното към културното, чрез побеждаване на дивото животно, благодарение на усвоените по време на обучението ловни навици. В тракийския фолклор е запазен споменът за лова като качество на царя – Резос е велик ловец, но той е и цар – дори името му се извежда от индоевропейския корен reg – "цар". Така в царската идеология ловът се превръща в ценностно изпитание за бъдещия владетел, а на обредно равнище е царска привилегия. Царят-жрец извършва жертвоприношения, а в мито-ритуалното съзнание жертвопринасянето и ловът се възприемат като тъждествени дейности – и в двете присъства елемента на посредничеството между два свята.

 

ПЕЩЕРАТА НА ВЪЛЧАН ВОЙВОДА

Турският султан издал ферман, с който обявил десет хиляди гроша награда за главата на Вълчан войвода. Никой не предал славния герой, а напротив - славата му се увеличила. Изпратил вест Вълчан на всички войводи на чети, на Гергьовден да се съберат на Римското кале. В една от пещерите уредил лечебница за ранените хайдути, а в друга – терзийница (шивачница). На самото Кале, на голям камък изкопал голямо каменно кресло. Около креслото издълбал 72 дупки за знамената на по-малките чети и 7 дупки за знамената на четите, водени от жени-войводи. Най – отгоре на камъка стояло знамето на Вълчан войвода. Като се събрали всички, дал заповед, всяка година да донасят там десятъка от обирите, които правят на турските хазни, за да съберат пари за освобождението на България.

За да всее смут сред турците, той решил, войводата Вълко също да носи името Вълчан и му дал каменоделец, който да изкове същите като неговите знаци. Същото име - Вълчан, дал и на войводата Петър. След това им вързал очите и ги завел в една пещера – "общата махара". Пред натрупаните богатства им отвързал очите.Там те видели окачени златни и сребърни огърлици и други накити, щитове, шлемове и ризници от злато, седла, украсени със скъпоценни камъни, и други съкровища.

 

ЛЕГЕНДА ЗА МЕЧКАТА, КОЯТО ПРОИЗЛЯЗЛА ОТ ЧОВЕКА

Една мащеха изпратила заварената си дъщеря на реката да пере черна вълна и да не се прибира, докато не стане бяла. Момичето перяло и плачело. Минала старица и го попитала какво прави. Разказало девойчето неволята си. Старицата била магьосница, харесала добросърдечието и отзивчивостта му и го благословила вълната да стане златна. Наметнало момичето златното руно, върнало се вкъщи и за разказвало как се случило чудото – черната вълна да се превърне в златно руно.

На другия ден мащехата изпратила собствената си дъщеря да отиде на същия бряг и да пере черна вълна. Отново се появила старицата и попитала кротко момичето какво прави. Глезената щерка, разсърдена, че трябва да работи, нагрубила старицата и наскърбила милозливото й сърце. Проклела я тогава магьосницата. Щерката, мислейки че руното вече е златно, го наметнала на раменете си. Клетвата на магьосницата обаче я превърнала в мечка – груба, тромава и недодялана, каквато си била девойката и в човешки облик. Погледнала се момата-мечка в бистрата вода, разярила се ужасно, върнала се у дома и изяла майка си.

 

ГОЛЕМИЯТ ВРИС

Легендата разказва, че някога в Странджа живеели диви жени-самовили. Тези жени били голи, с коси до земята и от повитака (повет) правели люлки за децата си. На хората не се показвали. Преди да бъде застроен град Малко Търново, тук било "на самовилите тързулката" («терзулка» - така странджанци наричат обвивно субтропично растение с шипове (Smilax exela) и дребни червени плодове, събрани на кичур).

Изворът на Големия врис бил ограден от цяла гора малки и големи трънаци, достигащи 10-12 м. Те били толкова гъсти и така оплетени с повет и диви лози, че правели мястото непристъпно за хората. В това тайнствено и непристъпно място живеел духът на водата (топък) - голата жена. Тя се показвала само тогава, когато някой се опитвал да размъти или замърси извора. Имало и такива, които искали да изсекат гъстата гора, но от дънерите веднага израствали млади издънки, високи по един-два метра. Хората пазели свещения извор. Водата в него никога не пресъхвала.

Казват, че когато покрили извора и зазидали басейна му с големите каменни блокове, духът на водата - голата жена, го напуснал. А може би още е там... Ако посетите града и пиете от омагьосаната вода на Големия врис, може и да ви се прииска да останете в Малко Търново. Кой знае...

 

ЛЕГЕНДА ЗА ОСНОВАВАНЕТО НА БРЪШЛЯН

През древността, когато траките били коренни жители на нашите земи, на мястото на сегашното село Бръшлян още нямало селище. Трябвало да се изпълни специален ритуал, за да се основе такова. Точно по време на пълнолуние, от залез слънце, та до първи петли, двама братя близнаци трябвало да заорат в кръг с рало, теглено от два вола близнаци. Заграденото от браздата пространство ставало сакрално, "културно" (противоположно на дивото пространство извън него), и там хората щели да се заселят. Станало така обаче, че първите петли пропели, а братята не успели да затворят кръга, очертаващ границите на бъдещото селище. Мястото, което останало незаорано, било осветено, а кръгът "затворен" по друг начин – хората построили там параклис и го нарекли "Св. Лефтера" (Св. Марина), но и до днес местните го наричат "Малката църквичка".

 

ДИОНИС

Според легендата Дионис е рожба на Гръмовержеца Зевс и на богинята на земята Семела. Преди да се роди, ревнивата Зевсова съпруга Хера, предрешена като бавачка на Семела, подучила своята съперница да поиска от небесния си любим да се яви пред нея в пълното си божествено величие. И понеже Семела предварително взела обещанието на Зевс, че ще изпълни желанието й, той не могъл да й откаже. Блясъкът на неговата мълния обаче поразил смъртната. Детето било спасено от майчината утроба, ала тъй като било недоносено, Зевс го зашил в бедрото си и го държал там до срока на неговото раждане. Затова бог Дионис е Двуроден. Хермес поел младенеца и го предал на сестрата на Семела – Ино. Тя го отгледала със съпруга си Атамант тайно от Хера, но Хера усетила измамата, наказала двамата съпрузи с безумие, а Дионис бил отгледан в Пещерата на Нимфите в планината Ниса от прочутите Ниси, които го и откърмили.

От гледна точка на тракийската история вярващите и практикуващите Дионисовите мистерии и оргии (обреди) поддържат идеята за възраждащата се природа. Песен, изпълнявана по време на Дионисови свещенодействия гласи: "Не бъди разумен тогава, когато ще си напразно разумен". Всъщност това е ритуална забрана непосветените в мистериите да участват в представлението. Посвещенията се извършват в религиозни центрове и светилища, каквито категорично има и в Странджа.

 

ЛЕГЕНДАТА ЗА КОВАЧ

През османско време територията на днешната местност Ковач била границата на Хасекията (султанско владение с привилегия да не се плащат определени данъци от местното население). Било забранено турчин да преминава през вътрешността й, яздейки подкован кон, за да не смущава конският тропот спокойствието на местните хора. Налагало се тези, които навлизали в границата на Хасекията, за разковават конете си, а онези, които излизали, да ги поставят отново. Точно на тази гранична зона, наместо ГКПП, в ония смутни времена изникнала ковачница, за да се изпълнява стриктно султанският ферман.

 

ИМЕТО КЛАДАРА

Няколко предания разказват за произхода на името, като определени автори считат, че то има прабългарски произход. Според едното в селото някога имало голяма клада, от която дошло името – Кладара. Според друго – мястото е затворено и носи името Кладара – Затворено място. Трето предание разказва, че когато заселниците копали основи за построяването на първата колиба, открили останки от древна сграда и голям катинар – кладар.

Името на селото може да се изведе и от странджанската дума "клада". В "Речник на българский язик" Найден Геров е записал:

"Клaда: голямо, дебело дърво в гора, паднало на земята; мост от една клада, от едно дърво".

В "Речник на странджанския говор" на Димо Станчев намираме:

"Клaда – Дебело старо дърво, което реката носи по течението си, в някоя теснина се освобождава от него и подпряло двата бряга, служи вместо мост".

Днес малкото жители на Сливарово и техните по-многобройни наследници приемат като най-достоверна легендата за падналото изсъхнало вековно дърво, което било възприето като знак свише къде да се заселят първите жители на Кладара.

 

ПРЕДАНИЕ ЗА ЖИВИЯ ОГЪН

Огненият култ сред странджанското население неизменно е свързан с тракийския култ към слънцето. В Странджа с палене на огън се бележи смяната на силата на слънцегреенето:

• Огньовете на Сирни заговезни бележат пролетното равноденствие

• Нестинарските огньове бележат увеличаването и най-голямото излъчване на слънцето

• Бъдника на Коледа отбелязва най-слабото му излъчване

В Странджа паленето на жив огън се правело както при основаването на ново село, така и като магическа профилактика. Например при голяма епидемия всички домашни огнища биват предварително загасени, след което се запалват наново с жив огън.

Денят на Света Марина се празнувал в третия ден на дните Горещници, наричани Люта, Чурута и Огнена Марина. Първият ден се угасяли всички огнища в къщите, през втория - огън не се кладял, а на третия, на Огнена Марина, в центъра на селото се палел жив огън и от него се припалвали всички огнища в селото. Ритуалът се свързва с вярата в огъня като един от първоелементите, от които са създадени света и хората:

Две липови дървета - близнаци, съхнали три години, се забивали в земята. В тях се втъквало, хоризонтално, друго дърво – врътено. Врътеното трябвало да бъде от леска, от дърво близнак, съхнало също три години. Врътеното се задвижвало от млади братя близнаци. Ако в селото нямало млади мъже близнаци, огънят се запалвал от братя – най-големия и най-малкия в семейството.

В Тракия огънят е един от основните елементи в религиозната практика. Той има очистваща и целебна сила, посредничи между световете на живи и мъртви, а като източник на топлина се смята за символ на плодородието. Извън жилището, т. е. естественото място, където огънят-огнище се намира, огнища или следи от огън се откриват на различни места, свързани с религиозните представи на траките. Такива са светилищата, мегалитните паметници и могилите. В почти всички могили има огнища или поне следи от огън, но най-интересни са гробниците, пред чиито входове има големи многопластови огнища. Целта на тези огнища именно при входа на различните подмогилни съоръжения е от една страна да служат като преграда, а от друга – като посредник при преминаването от единия свят в другия.

 

ИМЕТО ВИЗИЦА

Според проф. Ал. Фол, топонимът Биза/ Виза е тракийски и засега е регистриран само по Черноморското крайбрежие: централната резиденция на тракийската династия Асти се нарича Бизюе/ Биздюе/ Биза/ Бизе, т.е. Виза, днес град Визе в турска Странджа.

Сегашното село Визица носи славянско окончание, но е свързано с Урдовиза (дн. Китен), Карабиза край Варна, при Св. Константин – Бизоне (Каварна). Тракийският корен се е задържал в странджанския говор както у български говорещите, така и у гръцко говорещите. Топонимът сигурно значи "двустранност" на тракийски, което на старогръцки е Буза/ Биза. Буза е метафората за двустранност, за позицията "море-земя" по западнопонтийския бряг.

В странджанския говор се е съхранила производната дума "висия", която означава царски, жречески род, старейшина, който отговаря за обредните действия. Висията е патрон на обреда, покровителстван от съответния светец/ светица. Освен всичко друго, Виза е център на Дионисовия култ.

 

ПАРОРИЙСКИ МАНАСТИРСКИ КОМПЛЕКС

Култовите строителни традиции в Странджанския край имат древен произход, но най-големия си разцвет изживяват през ХІV век, когато основоположникът на исихазма* Григорий Синаит основава тук своя известен през Средновековието манастир, център на формиращата се нова култура и философия в Източна Европа. Събира значителен брой ученици – гърци и славяни. В Парория под ръководството на Григорий Синаит получават исихастка и книжовна школовка известни дейци на византийската черква, между които неговият бъдещ биограф и цариградски патриарх Калист, както и български книжовници и духовници като Теодосий Търновски.

В историята на българската литература има една група ръкописи, обединени под общото название "Ръкописи писани с Попгерасимово писмо". Те се отличават първо със своето съдържание, и второ – с почерка, с който са написани. Това дава основание да се изгради хипотеза за книжовна дейност, според която Парория е преводачески център. В него билингвистичната практика няма традиция, т.е. без абсолютно никаква предварителна практика се срещат монаси, говорещи и пишещи славянски и монаси, говорещи и пишещи византийски и се започва директно превеждане и директно писане (поява на тип бързописно писмо).

През 1925 година д-р В. Киселков доказва убедително, че под името Парория трябва да се разбира Странджа планина. Всъщност, на името Парория трябва да отговаря една сравнително голяма област, която да изпълнява две условия – да бъде встрани от пътищата и да е наситена със значителен брой християнски култови обекти. Чак до средата на ХХ век Странджа е една от най-некултивираните области на Балканския полуостров, обитавана от коренно българско население с непроменени традиции, в които проблясват дори нотки на тракийско езичество. Именно тук се намират и обилни следи от интензивен култов живот, който през Средновековието се съсредоточава главно в два големи конгломерата: първият, разположен между селата Калово, Граматиково и Заберново, със запазени и до днес над 20 параклиса и локализирани развалини на три крупни манастира, и вторият в областта между Малък Самоков (Демиркьой) и Скопо (Юскюп) – в Турция. На територията на втория конгломерат според изследователя Попаянов се намират останки също на над 20 манастира и параклиса. Следователно именно тази девствена, слабо заселена, но пренаситена с християнски култови сгради част от Странджа през Средновековието, образува гръбнакът на Парорийската пустиня.

*Исихазъм – средновековно източноправославно мистично учение в духа на аскетизма, което провъзгласява уединението и мистичното съзерцание като единствено и най-висше средство за индивидуално "сливане" на човека с бога.

 

ИМЕТО ЗАБЕРНОВО

За старото име Заборна се смята, че втората му съставка "-берна", "-перна" може да се приеме като тракийски езиков остатък, който означава "пълен", "богат", "изобилен". Детският писател Дядо Благо (Стоян Русев) поддържа хипотезата, че името Заберново произхожда от името на Заберган – хан на българите кутригури (между 550 – 558 година), който извършвал грабителски походи из целия Балкански полуостров и дори заплашвал да унищожи властта на византийския император Юстиниан І.

 

ОПЯТА ГОРА

В близост до местност Милов рът се намира т. нар. Опята гора. Останки от вече почти разрушен ранносредновековен манастир сочат, че мястото е свято и се почита от стотици години. В началото на ХХ век тогавашният сливенски митрополит дарява корията на селското църковно настоятелство и извършва свещенослужение в параклиса "Св.Дух" (изграден до тракийски долмен, върху останките на голям средновековен манастир). Оттогава вероятно тръгва и името "опята гора". Местните хора вярват, че дърва от нея могат да се секат само за градеж или ремонт на църкви, параклиси или училища. Всеки друг опит за сеч с несакрални цели бива санкциониран от Светия Дух.

 

ЛЕГЕНДА ЗА ОСНОВАВАНЕТО НА ГРАМАТИКОВО

Съществува легенда за избора на мястото от първите заселници. За да проверят дали то е подходящо за живеене, там където днес е площадът, сред шипкови храсти и къпинаци забили един кол. До колa в земята заровили пита. Когато след няколко дни я извадили, питата била изпечена, но под нея се била свила змия. Бъдещите заселници мъдро казали, че това място ще да е хубаво, защото змиите се развъждали на топло, значи там ще може да се живее. Други казвали, че змията означава труден живот и много душмани.

Друга легенда разказва, че в миналото на това място е нямало селище, а хората са живеели в колибарски махали. През 16 век, след поробването на България от османците, оттук минал турски конвой с български заточеници. По молба на местните хора те били оставени в този край с условие да не го напускат. Тъй като повечето нови заселници били грамотни – "граматици", новообразуваното селище получило името Граматиково.

 

ЛЕГЕНДАТА ЗА ПЕЩЕРАТА ПОД ПАРАКЛИС "СВЕТА ТРОИЦА"

Преди столетия на мястото на параклиса "Света Троица" имало голям манастир с калугери. Задала се голяма турска орда, калугерите се уплашили и за да се скрият, влезли в левия проход на пещерата. Същата имала два прохода, но не всеки знаел, че ако тръгне по левия, никога няма да се върне. Десният бил по-плитък и в него ходели жени да се молят. Влезли калугерите в левия проход, но станало срутване и били затрупани. Същата нощ един от първенците на Граматиково сънувал, че калугерите са в беда. Още на сутринта събрал цялото село и кой с мотика, кой с лопата, започнали да копаят, но в десния проход. Не открили монасите и през нощта човекът отново сънувал как те зоват за помощ, но този път глас му разкрил, че ще ги намерят в левия проход. На другия ден наистина ги намерили и ги извадили от пещерата ни живи, ни умрели.

 

ЛЕГЕНДА ЗА СРЪНДАКА

В местността Влахов дол, при Голямата аязма, на деня на Св. Константин, още преди да са дошли хората от селата, идвал сръндак. Той идвал, за да бъде принесен курбан на светеца. Сръндакът лягал да си почине и едва след това се оставял да бъде заклан. Веднъж обаче, не го изчакали да си почине и го заклали уморен. От този момент нататък сръндакът престанал да идва за жертвоприношението и се наложило да го заменят с друго животно. Сръндакът бил наричан "влях". Според хората тази дума на турски значи сръндак. Затова и местността се казва Влахово (Вляхово).

В легендата за самоволната жертва най-често се явява елен – животно, олицетворяващо космоса. Заради своите приличащи на дърво и периодично обновяващи се рога, е символ на непрестанно подмладяващия се живот и на възраждането. Рогата му се тълкуват като символ на безсмъртието и на слънчевите лъчи. Още през каменната епоха се създава митичният образ на слънцето като гигантски елен със светещи златни рога, прибягващ по небосклона от изток на запад.

В Странджа и до днес съществува забрана за лов на елен – той е "боже животно". Еленът е митичният курбан, животното, което самo идвало, за да бъде принесено в жертва в деня на Св. Константин и Елена. Със сръндака на Голямата аязма идвала и плодовитостта, гарантирана по чудодеен начин на петте нестинарски села от самото животно. В годината, когато било убито преди да си отпочине, то повече не възкръснало, изчезнало, а изчезването му символно се тълкува като глад.

Легендата за самоволната жертва на сръндака в деня на нестинарското шествие недвусмислено сочи, че българинът, макар да се смята и чувства християнин, по същината на своите представи и ежедневно поведение е носител на немалък слой от предхристиянски представи. Днес първоначалният смисъл на легендата е избледнял и е получил някои нравствени оценки – хората станали грешни, еленът трябва да се коли от честен и праведен човек, не се явява, защото не го оставили да си отпочине.

Във времето на тяхното зараждане митичните същества вероятно са схващани като тъждествени на природните явления, но в периода, когато те стават елемент от културата на българите, се превръщат в обобщение и олицетворение на тези природни явления и стихии: змеят - на гръмотевиците; халата – на градоносния облак и дъжда; самодивите – на вихрушката; еленът (респ. сръндакът) – на плодородието и т.н.

В този смисъл легендата за самоволната жертва отразява потребността да се наблюдава природата, да се установят най-важните закономерности на природните явления и те бъдат подчинени на практическата трудова дейност.

 

ГОЛЯМАТА АЯЗМА

Голямата аязма се намира в м. Влахов дол, наричан още Язменски дол, в който тече приток на Велека. На северозападния бряг на дола се намират одърчетата на петте нестинарски села в Странджа – Българи, Кости, Граматиково, Кондолово и Сливарово. Жителите им се събират на това място в неделята преди панагира Св. Св. Константин и Елена.*

Странджанци вярват, че на хорището при Голямата аязма е свещено за влизане в огън, защото там са играли първите нестинари. Точно на това място малката баба Злата – последната легендарна нестинарка на Странджа, също за пръв път влиза в огъня.

През 2005 година шествието на нестинарските села бе възстановено след близо 60 годишно прекъсване. Възстановени са и петте одърчета.

Мястото е достъпно по маркирани маршрути от всяко едно от петте села.

*Денят на Св.Св.Константин и Елена като нестинарски празник се чества в с. Българи винаги на 3 юни, по стар стил.

 

ОМФАЛ

Омфалът (от гр. omphalos – пъп) е широко разпространен в Стария свят и символизира месторождението на Вселената, респ. сътворението на света. Най-прочутият "пъп на света" е онзи в храма на Аполон в Делфи – един одялан скален отломък с форма на кошер и със загатната по повърхността плетена мрежа, който се възприемал за въображаем център на света като свързващо звено между подземния свят, земята и горният свят. Като "пъп" на небето се смятала Полярната звезда, около която привидно кръжат другите неподвижни звезди.

В най-общ смисъл пъп или омфал означава каменна запушалка на канал, свързващ вселенските равнища и по този начин обединява елементите на шаманизма, култа към камъка и вярата в една "Майка-Земя".